А бе, аре че съм "добър човек християнин" кат Баце - ще го сложа тука за четене. 🤠
Мойте 2 истории са малко в стил "Ваканцията на Mister Bean".
Лятото на 2016 ще пътувам с ходя с компанията на един съученик на морето (конкретно на Каваците - SARS има концерт там).
Разбираме се за една вечер да се чакаме на Метро на Цариградско, като той ми каза, че "брат му и гаджето му и сестра му и гаджето и" ще ме вземат (аз не ги познавам, но си викам ок "2 момчета - 2 момичета" нема да ги сбърка). Каза ми нещо и за цвят на колата "черна" ли, "бяла" ли не помня.
Следобеда точно преди да тръгнем, шофьорът който ще ме кара се вижда с един друг мой съученик и му казва:
- С нас ще идва един съученик на Влади.
- Кой бе? - попитал съученикът.
- Някъв Генчо. - отговорил шофьорът.
- Оо тоя ли?! Тоя ще ви създаде проблеми! - казал съученикът.
- Как бе?! Влади гарантира за него. - казал шофьорът.
- Оо той ще ви създаде проблеми. Ще видите. - казал съученикът.
Та, вечерта уж ми даваха зор да бързам, но си слязох като пич на метрото на Цариградско, хапнах си 10 минути една пица и решавам да отида до колата им (бяха ми казали, уж че са в края, аз уж им бях казал, че ще съм със синя риза).
Виждам някаква кола в края, некъв пич ме вижда и вика:
- А ти със синята риза, като на Левски?
- Да. - отговарям аз. За Каваците нали?
- Да, отговаря той. Качвай се!
Та качих се и той ме пита "Жоро нали?", аз отговорих "Да" без да го усмисля (но го бях чул), въпреки че се казвам Евгени. Гледам в колата 2 момчета - 2 момичета, едното момче ми заприлича на брата на съученика и си казвам "всичко точно".
Тръгваме, говорим си със шофьора - той ме пита "От къде се познаваш с братовчед ми?" и аз почвам да му разправям "Оо дълги години бяхме съученици, ала бала (без да се усещам "а бе нали уж брат, кви братовчеди има тука").
Лека полека обаче усещам, че нещо май не е както трябва. И тъкмо излизам от София и телефонът ми звъни на пожар. Вдигам и братът на съученика ми звъни:
- Айде бе Генчо, къде си? Половин час те чакаме вече.
- Чакай, след малко ще ти се обадя. - отговорих му аз, след което казах на хората в колата:
- Пичове, станала е лека обърквация. Аз не съм Жоро.
:D Те избухнаха да се смеят.
Дадох им телефона на брата на съученика да се разберат (да правим размяната), но не бях запомнил как се казва (казваше се Стоян, а аз си мислех, че е "Стефан").
Казвам му: Стефан е момчета. Звънни му и се разберете.
Звъни той: – Ало Стефан търся.
Имате грешка. - отговаря братът на съученика.
И така 2-3 пъти, но накрая се разбраха защо се звъни. Та се разбираме да се чакаме на някаква бензиностанция на 50 км. от София. Моята компания да вземе онзи прословут "Жоро".
Обаче явно сме били нацелили "Нощта на идиотите" щото Жоро бил хванал метрото в обратната посока, та го чакаха още 30 минути.
Накрая идва някъв пич към тяхната кола и ги пита:
- Вие сте за Каваците нали?
- Да. - отговарят му компанията ми.
- Аа добре. - и се качва при тях, но те му казват:
- Брат, да те питаме за всеки случай, че вече ни се усложни ситуацията. Ти си Жоро, нали?
- Не, аз съм Цецо. - отговорило момчето.
Та се разделили, поживо поздраво (добре, че не се стигна до верижна размяна).
Накрая идва тоя Жоро, ама явно се оказал някъв педерас, щото 30 мин си говори по телефона някви неща от рода на "Ох, много те обичам мило, много ми липсваш. Нямам търпение пак да бъдем заедно." и накрая "Чао Иване."
:D Накрая се видяхме на бензионстанцията и направихме размяната.
Компанията ми се беше яко напрегнала, ама аз си бях спокоен като цяло. Нали отивам на Каваците, все тая кой ще ме кара. Дори Ислямска Държава да ме беше спряла с думите "Отиваме да избухнем на Каваците" сигурно щях да се кача.
Вечерта сме на концерт на SARS ала бала, но компанията ни се раздели на 2 - едните (аз, съученикът и брат му) останахме на SARS, другите поеха на чалготеки в Созопол (там пък колко истории имам).
Моята компания се снабди с трева - един друг познат дето денем преподава в Софтуерния Университет на Наков, а нощем снабдява умните деца с трева ни я достави и съученикът си я скри в чорапите (съученикът ми се прави на "растафар", та без трева не може).
Ама така запихме, че нз кога вече излизах от Каваците и се засичам с брата на съученика и той ми вика:
- Изгубихме Влади.
И почваме да го търсиме - гледаме го полуприпаднал се подпира някъде, няма тениска, няма обувки, по едни къси гащи само. Взимаме го с нас и почваме да му търсиме нещата. Намерих му обувките и чорапите (тревата естествено, някой я беше видял преди това, или бе просто изпаднала).
Събрахме го и тръгваме да се прибираме пеша от Каваците. Аз ги водя уж, че съм най-свестен от всички.
Ходиме си по тротоара и вече минаваме 200 - 300 м. и аз си мисля "Добре, ако ходим на север (към Созопол) морето ще ни се пада от дясно, но сега морето ни се пада от ляво, следователно не ходим на север." и ги спирам и им викам:
- Пичове, дайте да обръщаме, че имаме повече шанс да стигнем турската граница, отколкото Созопол.
И обръщаме, обаче минаваме 10-20 м. и братът на съученикът ми ми вика: –Ей, чакай. Изгубихме брат ми.
Връщаме се назад - гледаме го паднал в некви храси. От тогава почнах да го ебавам, че е "Храстафар".
Та некакси ги събрах и минахме през Созопол, и на излизане ония чалгарите бяха дошли да ни търсят с кола. Това е историята.
Една бонус случка - не от това море (и може би най-бруталната ми и гнусна случка). Случи се една пролет в гимназията.
В гимназията много страдах от грип. Постоянно сополи и духане на нос.
Но след даскало с един съучених обичахме да ходим до едно кафене на цариградско и да си взимаме хотдози и Кока коли.
Съученикът каза, че ще ме чака в една градинка наблизо и ми даде пари да взема и да донеса колите и хотдозите. А зад мен някъв много здрав мъж, с ебати лъскавия костюм - бати бизнесмена.
Та купувам си колите и хотдозите, обаче много ме напъва носът и се изкихах много мощтно и гледам некъв ебати сопола на гърба на бизнесмена.
Първата ми мисъл беше да го бутна и да му кажа "Извинете, без да исках Ви залепих ебати сопола на гърба.", но реших че здравият господин, няма да разбере и осъзнае, моите добри намерения и си викам "Дай де се изнасям от тук преди някой да му е казал".
Стигам до градинката заливайки се от смях, съученикът ми ме пита какво става, а като му казах ми каза:
- Представяш ли си, тоя сега да отиде на среща за милиони със сопол на гърба?! :D
Години по-късно (преди година) си се возя на такси - имаме си приказка с бакшишите. Един конкретно ми беше разправял, че 90-те и началото на века е бил мутра и то шеф на наказателна бригата и ми разправяше редица случки от ония години. Та тоя път ми казва:
- А едно време бачках за Иван - Сопола. Много богат човек.
Аз да не ви казвам, как успях да се въздържа да не се засмея или да разпитам таксиджията за подробности. :D
Ако е същият човек, се чудя дали в момента ме уважава (защото сополът ми може да го е мотивирал да стане много богат) или ме мрази, че съм го направил известен в средите с това име.
С приятели се ебавам "Ей не се ебавай с мен, че познавам Иван - Сопола. Ще дойде да те приключи - все пак аз съм го направил човек." :D
Надявам се поне малко да съм ви разсмял.
Поздрави!
П.П. Впрочем ако познавате Иван Сопола - не му казвайте, че ме познавате. 😖 Сигурно ми е набрал. Аз съм го направил човек, ама сигурно има да ми връща ресто...
