Преди малко се разходих из Слънчава. Нявсякъде пенсии. Старци и бабички държащи се за ръце. Бременни майки с набъбнали цици. Педали по двойки и майки с деца. Помислих си - "Това не е моят свят. Какво правя тук?". Започнах да се депресирам. И тогава видях една продавачка любопитно озъртаща се с похотлив поглед. Успокоих се. Спомних си, като бях във Викинг, разплутата англичанка, която си показа циците на бара и дебелото барманче ги понамачка. Западняка, който бъркаше в задника на украинката докато тя смучеше от сламката някакъв бъркоч. Аз гледах отстрани с лека усмивчица и вътрешно спокойствие като човек, който си е точно на мястото. Това беше моят свят. Запитах се (днес, не тогава), дали Сартр някога се е усъмнил в себе си, в начина си на живот. Дали докато Бовоар му е водела поредната си ученичка след като самата тя я е пробвала, той се е запитал "Защо се занимавам с това? Защо не си взема грозна жена на моите години да живеем спокоен живот, да спра да пия, да спра да се друсам и да спра да налитам на тийнейджърки" 
. Пороците са начинът хората, които мислят твърде много да се справят с болката от осъзнаването на бесмислеността. Аз я наричам болка, Сартр - погнуса. За едно и също говорим.
Когато осъзнаеш, че си осъден да бъдеш аутсайдер, отритнат от обществото, защото не искаш да загубиш собствената си идентичност и да я замениш с общата, и не можеш да се преструваш, да лицемерничиш, какво ти остава? Досущ като героя на Камю в "Чужденецът", ти си безразличен към това. Вече ти е ясно, че другите те презират, защото не си овца като тях, защото си индивидуалист, защото не ти пука за стадните принципи и заплашваш да развалиш идилията им, какво ти остава? Знаеш, че главата ти ще бъде отсечена, рано или късно. Остава ти само да живееш така както искаш, до последния дъх, без да се съобразяваш с обществото. Животът сам по себе си няма никакъв смисъл. Смисълът идва, само ако живееш както искаш. Ако сега не живееш както искаш, но има възможност за това в бъдеще, пак има смисъл. Ако не виждаш възможност, обаче, то ти си мъртъв вече. Какво значение има физическата смърт тогава? Може ли да те стресне вече? Да живееш като труп в живо тяло с години или да умреш утре, но днес да живееш както искаш? Кое е по важно? Кое има смисъл? Какво значение има какво мислят другите?