Жестоко си объркан в главата, Вагиняк! Не съм специалист, но диагнозата изглежда необратима. Дебелата ирония е, че ти отчаяно бленуваш за „казармен ред“ не защото вярваш в него, а защото си емоционално инвалиден и напълно неспособен да функционираш в свободна среда.
Ето защо си точно това, което описваш:
Ти си като избит електрон – частица, която се лута хаотично в пространството, докато някой не я принуди да се движи по зададена траектория. Без „началство“, което да ти спуска нареждания, без остена в гърба и камшика над главата, ти просто колабираш. Твоята „личност“ е празна черупка, която се изпълва с имитация на смисъл единствено чрез външна принуда.
Минали са близо 30 години от онези две седмици, а ти още ги дъвчеш като развалена дъвка, която ти е докарала хронична вагиноза на ума. Мразиш казармата, но в същото време не можеш да спреш да мислиш за нея, защото тя е единственото място, където някой ти е казвал точно какво да правиш и кога да дишаш. Тогава, в онази „уравниловка“, ти се сблъска с хора, които притежаваха качества, каквито ти никога няма да притежаваш. Осъзнаването на собствената ти незначителност тогава е дамгосало целия ти последващ жалък живот.
Най-смешното е, че се надърви от илюзорната власт като „държавен служител“ по изборите – за няколко часа беше някой, който „налага реда“. Човек като теб, с твоята психическа нестабилност и комплекси, не може да бъде субект на реда, а само негов най-жалък, услужлив обект. Ти мечтаеш за пагон, защото си мислиш, че той ще скрие страха в очите ти. В реалността, ако те сложат в позиция на власт, ще се превърнеш в карикатура на тиранин, който при първия сериозен отпор ще се срине като фигурка от тоалетна хартия – ревейки и търсейки кой да те спаси.
Ти обвиняваш другите в мерзост и липса на морал, за да отклониш вниманието от собствения си вътрешен хаос. Виждаш изкривявания в обществото единствено защото съзнанието ти е криво огледало – то не отразява реалността, а я деформира според собствените ти фрустрации. Твоите постоянни вопли за „ред“ и „доходи“ не са гражданска позиция, а вик за оцеляване. Ти всъщност търсиш държавата да те поеме на издръжка, да ти даде униформа и сигурна канцелария, където отговорността е нулева, а изискването да бъдеш самостоятелен и мислещ субект – напълно отпаднало.
В заключение: Ти не искаш ред за обществото – ти искаш обединение на собствената си неспособност с държавната машина. Ти си роб, който мечтае не за свобода, а за по-милостив господар. И докато се опитваш да проектираш несъстоятелността си върху останалите, единственото, което постигаш, е да показваш колко дълбоко вкоренен е страхът ти.
Наистина, необратимо е.
