<bgdev />^free

Кис кис кис, ше ни карат да им работим за бес пари! https://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/marzelivite-balgari-vlizat-v-registar-585667.html#google_vignette

Rabin

Кис кис кис, ше ни карат да им работим за бес пари! https://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/marzelivite-balgari-vlizat-v-registar-585667.html#google_vignette

Регистър на пушечното месо, кой мислиш ще е пръв на фронта ?

Baj_boeb

Регистър на пушечното месо, кой мислиш ще е пръв на фронта ?

Да не мислиш ще отида да им се обяснявам?

Rabin

Да не мислиш ще отида да им се обяснявам?

Те сами ще дойдат. В Украйна основно по селата ги събират.

Baj_boeb

Те сами ще дойдат. В Украйна основно по селата ги събират.

Таман ми е на дневен ред, ако верно почнат да ме занимават военните, ще си ходя преждевременно в София. Дето климатикът за месец ми гори колко цяла зима в Туче, 5-6 месеца отоплителен сезон.

Докъде я докарахме, да ползваме ии само за ташак и писане на домашни! Гледай, байсвир, последното изречение!

Отчайваща липса на перспектива – трудът на складовия работник в супермаркет

Трудът на складовия работник в супермаркет, макар и често пренебрегван, е изключително важен за функционирането на съвременната търговия. Въпреки това, той е изправен пред уникални трудности, които се отразяват на неговото психическо и физическо благосъстояние. Липсата на перспектива и изнурителният труд, на който е подложен, създават усещане за безнадеждност, което е все по-ясно усещано от много работещи в тази сфера.

Складовите работници в супермаркетите често извършват тежка физическа работа, включваща преместване на тежки стоки, разтоварване на камиони, подреждане на рафтове и осигуряване на складови наличности. Тези дейности могат да бъдат физически изтощителни, като дългите часове на работа и повтарящите се движения водят до изгаряне на работниците. Въпреки че работата е основополагаща за нормалното функциониране на магазините, тя не предлага никакви сериозни възможности за кариерно развитие.

Проблемът не се състои само в трудността на самата работа, но и в липсата на перспектива. Работата на складовия работник обикновено не носи удовлетворение, тъй като тя не предлага възможности за израстване или развитие. Много работници остават в същата позиция с години, без реална възможност за напредък. Това усещане за застой е демотивиращо и води до депресивни състояния и изчерпване на личните ресурси.

Един от основните фактори, които изострят ситуацията, е ниското заплащане. Въпреки че складовите работници играят ключова роля за осигуряването на стокови наличности в супермаркетите, техният труд често не е адекватно оценен. Това създава допълнителни въпроси за социалната справедливост и човешките права. Без нужната финансова възвръщаемост и обществено признание, складовите работници често се чувстват като част от безименна маса, забравена от обществото.

Въпреки тежката и монотонна работа, складовият работник не получава почти никакви привилегии. Няма програми за развитие, които да подпомогнат личностния растеж или нови умения, които могат да открият врати за по-добра работа. Работниците остават в капана на ежедневието – прехвърляне на тежести, подреждане на стоки и изпълняване на стриктни изисквания, без шанс за нещо по-добро.

Тази липса на перспектива води до чувства на отчаяние и безнадеждност. Работниците често усещат, че животът им е затворен в цикъл от безкрайни работни смени, без да виждат светлина в края на тунела. Усещането за безсмисленост на труда е не само потискащо, но и емоционално изтощително. Често това води до понижено самочувствие и трудности в личния живот на работниците, които не могат да видят начини да променят ситуацията си.

Какви са възможните решения на този проблем? Необходимостта от обществено признание на труда на складовия работник и справедливо заплащане е основа за положителна промяна. Освен това, ако има повече възможности за професионално развитие и обучителни програми, това би помогнало на работниците да се реализират в различни сфери и да подобрят своето качество на живот. Липсата на перспективи трябва да бъде преодоляна чрез създаване на условия, които да дават шанс на всеки трудов човек да напредва, да се развива и да вярва в своето бъдеще.

Заключение

Трудът на складовия работник в супермаркет е важен и необходим, но той също така е изпълнен с проблеми, които не могат да бъдат пренебрегвани. Отчайващата липса на перспектива, комбинирана с физическата изнуреност и социалната незабележимост, създава трудни условия за много хора. Ако не се предприемат стъпки към справедливо заплащане, професионално развитие и обществено признание, много складови работници ще продължат да изпитват безнадеждност в трудовото си ежедневие, което е в разрез със съвременните принципи на социалната справедливост.

Нереално умни станаха тия машини. Пускам го без запетая редакция. Само дето името не уцели. Почти усещам чувство, а го избълва легиран силиций колко нокът.

След изнурителния ден

Беше късен вечер. Стъпките на Иван отекваха по тъмните и празни улици, които водеха към дома му. Въпреки че вече беше минало време от края на работния му ден, физическата умора все още не беше напуснала тялото му. Въпреки че уличните лампи хвърляха мека светлина върху асфалта, той чувстваше, че всичко около него е потопено в мрак. Мрак, който не идваше от нощта, а от вътрешната му празнота, от умората, която беше събрана през последните осем часа.

Той работеше като складов работник в супермаркет. Дългите часове на крак, издигането на тежки кашони, преместването на стоки, които сякаш не свършваха — всичко това беше част от ежедневието му. За да бъде на работа навреме, той трябваше да стане рано, да премине през трафика и да се изправи пред предизвикателствата на деня. Хората често не виждат трудностите на тези, които стоят зад витрините на магазините — хората, които зареждат рафтовете и се грижат за реда в склада, докато клиентите правят своите покупки с небрежност и бързина.

Днес денят беше особено тежък. Товаренето на стоките беше затруднено от натисканията на времето и непрекъснатия поток от клиенти, които влизаха и излизаха. Почти нямаше време за почивка, а всички усилия бяха насочени към това да се поддържа темпото и да не се допусне забавяне. Иван чувстваше как всяка част от тялото му тежи, всяка мускулна група, сякаш искаше да се предаде, но той не можеше да спре.

Сега, по пътя към дома си, той усещаше, че с всяка крачка дистанцията между него и работата се увеличава. Но вътре в него, умората не отстъпваше. Нямаше нужда от никого да му напомня, че утре всичко ще започне отново. Трудът му беше важен, но също така и невидим. Нямаше как да обясни на другите какво точно преживява, защото всеки ден, докато се намираше в склада, беше като част от машината, която никога не спира.

Когато стигна до дома си и отключи вратата, влезе вътре, остави ключовете на масата и свали обувките си. Изтощен, без да казва нищо, той тръгна към стаята. Прекъсването на деня идваше с малки стъпки — малка тишина, която му позволяваше да се отпусне. Седна на леглото и погледна тавана. Очите му се втренчиха в една точка, която сякаш му изглеждаше безкрайно далечна, почти като символ на всички неща, които не можеше да постигне или да разбере в този момент.

Таванът беше обикновен, светъл, но в него имаше нещо, което го приковаваше. Тази точка беше неговото убежище от света, от всички претоварени мисли и болки в тялото. Всеки път, когато погледът му попаднеше върху нея, той усещаше как част от тежестта изчезва. В тази тишина, в този момент на неподвижност, можеше да диша.

Какво ли би било, ако беше успял да избяга от тази рутина? Какво ако имаше време да погледне по-далеч от всичко това? Но в този момент нямаше отговори. Единственото, което оставаше, беше да наблюдава тавана и да чака следващия ден да дойде с нова порция усилия.

Иван не можеше да разбере дали ще има промяна в живота му. Но в момента не го интересуваше. Тялото му говореше само за едно — да почива. И той знаеше, че тази малка пауза преди следващото начало беше всичко, което имаше.

Той остави погледа си да се загуби в тавана и просто чакаше да отмине умората.

Rabin

Нереално умни станаха тия машини. Пускам го без запетая редакция. Само дето името не уцели. Почти усещам чувство, а го избълва легиран силиций колко нокът.

Аз за разлика от глупавите машини мога да пиша кратко и ясно:

Рабиняка И днес не успя да се хване на работа и продължава да е ТРАЙНО БЕЗРАБОТЕН :)

Аз за разлика от глупавите машини мога да пиша кратко и ясно:

Рабиняка И днес не успя да се хване на работа и продължава да е ТРАЙНО БЕЗРАБОТЕН :

И кво? Не съм опитвал.

Мин. 2 - разправя за страховете на безполезния фащ-ов мерзавец.

Rabin

И кво? Не съм опитвал.

Епа да си. Тая игра се мери на голове. 1000-0 за трайната безработица срещу тебе :)

Евлампи

Епа да си. Тая игра се мери на голове. 1000-0 за трайната безработица срещу тебе :)

Ко лошо има в безработицата? Парите от дедо са в София, не в джоба ми, както си фантазира коженият мешок.

Както се хиля тъй са озъбвам. Всичко това го изгенерира за 5 секунди, чип с вентилатор отгоре.

Тая пак има съпруг, поне не живее с макя си. Да не го подкокоросвам повече, да пише за копейкаджии дето въздишат по лагерите на соца, пък казарма не ходили поне!

Тва последното е баш за нас - "В този свят на безкрайни изисквания и ниска награда, тя беше като съвременен роб — без амбиции, без удоволствия, без посока. ". Нобелова награда ще почнат да искат, задачи с динамично оптимиране и дървета, да им го нацъкам пред още трима редки птици зяпачи, и още 1 интервю имало пак така пред клиент. Сигур ще искат да им напиша крипто 3.0. За 4 К лева ми се пазарят. Ако се сетя фирмата ще я кажа, бяха ми наблизо дори, щях да ходя пеш.

Съвременният офисен служител — съвременен роб в капан

Анета се събуди рано сутринта. Прозорецът беше леко открехнат и студеният въздух от външната страна проникваше в стаята, но тя не се чувстваше освежена. Очите й бяха уморени, а тялото й тежеше, сякаш всеки мускул беше обременен от нещо, което не можеше да се види. Когато погледна в огледалото, не можеше да не забележи как нейното отражение изглеждаше изнемощяло и безжизнено. Косата й беше несресана, кожата й бледа, а лицето — обезцветено от липса на енергия и желание. „Трябва да се стегна“, помисли си тя, но знаеше, че няма да бъде лесно. Нямаше време за размисъл. Работата я чакаше.

Всеки ден беше почти идентичен. Тя се промъкваше между задълженията си като офисен служител и личните си ангажименти, които също не изглеждаха да й носят радост. Към този ежедневен цикъл трябваше да добави ипотеката, която беше сключила преди години с надеждата, че бъдещето ще бъде по-добро. Но сега всеки месец беше като ново предизвикателство, всеки платежен срок — като тежест, която не можеше да избяга. Съпругът й беше също потопен в собствения си хаос, а връзката им беше започнала да се изчерпва. Те не се виждаха, не се разговаряха, а домакинската работа и тежестта на живота падаха върху нея.

Анета работеше в офис, на постоянна работа, със средна заплата, която едва покриваше всички разходи, но не й позволяваше да се откъсне от цикъла на ежедневната безизходица. Рутината беше изтощителна — сутрин в бързане да хване автобуса, след това часовете на бюрото пред компютъра, които се сливаха в едно безкрайно време, изпълнено със задачи и имейли, които никога не свършваха. Нямаше смисъл в работата й, нямаше удовлетворение. Ръководството й беше студено и далечно, клиентите — често неблагодарни, а колегите — конкуренти, които гледаха на нея с презрение или завист.

Въпросът за бъдещето не съществуваше. Всички амбиции, които имаше като млада жена, бяха потънали в задушаващата реалност на текущия момент. Тя не усещаше никое удоволствие от живота — нито в работата, нито в дома си. Не можеше да се отпусне, защото всеки ден беше погълнат от безкрайни задължения и мисли за утрешния ден. Изглеждаше, че целият ѝ живот беше една поредица от бягства от едно място на друго, без да има дори за миг почивка.

Когато мислеше за своето положение, Анета усещаше, че не е толкова различна от роб. Но не роб на някой конкретен господар, а роб на системата, която я беше поставила в капан. Ипотеката, работата, домакинските задължения, социалните норми — всичко беше част от едно голямо колело, което вървеше безмилостно напред и от което нямаше как да избяга. Тя беше част от тази машина, която нямаше посока, нямаше значение, нямаше удоволствие. Не беше нещастна, не беше и щастлива — просто беше. Работата й беше механична, лишена от смисъл, а мечтите ѝ отдавна бяха избледнели.

Тя се чувстваше като съвременен роб, чиято единствена цел беше да изпълнява своята работа, за да получи минималното възнаграждение, необходимо за оцеляване. Не можеше да се измъкне от този кръг, не можеше да види път към нещо по-добро, защото възможностите, които имаха другите, бяха далеч от нея. Колкото и да опитваше да подобри нещо в живота си, тя не можеше да се откъсне от безпощадната, но всеобхватна сива реалност.

Сравнението между съвременния офисен служител и роб е болезнено, но реално. В съвременното общество, особено за хора като Анета, работата и ежедневието стават ловушки, от които няма как да избягаш. Трудът не носи удовлетворение, а само прехрана и малко сигурност в краткосрочен план. Няма къде да се отиде — пътят напред изглежда затворен, а миналото е далеч от тях. Анета беше като затворена в клетка, без шанс да избяга или да намери смисъл в ежедневието си. Всеки ден тя се събуждаше, за да отиде на работа, за да изпълни задълженията си, но в сърцето си знаеше, че животът й беше изпълнен с празнина.

Тази липса на перспектива и амбиция беше основната ѝ пречка. Нямаше на какво да се надява и не знаеше как да излезе от този затворен цикъл. Когато за последен път погледна себе си в огледалото, Анета разбра, че ако не направи нещо драстично, може да изгуби себе си напълно. Но пътят към промяна изглеждаше толкова дълъг и труден, че тя просто се предаде. В този свят на безкрайни изисквания и ниска награда, тя беше като съвременен роб — без амбиции, без удоволствия, без посока.

"Най-богатият човек в Китай каза:-Ако поставите банани и пари пред маймуни,те ще изберат бананите,защото не знаят,че парите могат да купят много повече банани. По същия начин, когато предложите на хората избор между работа и бизнес- възможност, повечето ще изберат работа.Това е така, защото мнозина не разбират, че бизнесът може да създаде много повече богатство от редовната заплата. Една от основните причини за бедността е, че хората не се учат да разпознават бизнес- възможности. Те прекарват много време в училище, учейки се как да работят за заплата, а не как да работят за себе си. Заплатите помагат да се изкарва прехраната, но печалбите могат да създадат богатство.'"

Рабинка, ти бил ли си на бригада е? Ей ти една подписка за възстановяване на бригадирското движение да подпишеш.My link

BIGBUGEX

Рабинка, ти бил ли си на бригада е? Ей ти една подписка за възстановяване на бригадирското движение да подпишеш.My link

Ko се е възпалила дедотията, бригадирското не е било насилствено като казармата. Лъгали ги, че ще ги освободи от казармата. Чичо ми бил бригадир на Хаинбоаз, лично помня как разправя, кви боклуци са комунделите. Хем ги завлекли с количката и камъняка, хем казарма после, трудови войски баш. Имали изградени навици. Като вица за златната акула.

Бил съм на бригада, да. Турбо мизерия, нищо общо де ви залъгват маките ви пр... Женски и мъжки лагер отделени с бодлива тел, вечерен час, не ни пущаха до селото, да си купя сапун. Лагерен огън не съм виждал през живота си, като добитък ни опрягаха. Принудителен труд, за цяла седмица платата беше нещо като 20 лева днешни пари. Нямаше откачане. Консерви за износ правим, да има валута за другарите, да играят на казино в Монте Карло.

Боклуците тука дето виете по соца не сте видели хубавините му. Живее с макя си, искал казарма! Армията изпитва недокомплект, дори в курсантските училища половината места са незаети. Иска соц, много иска бе, ама седи до фустата на макя си. Не смее да отиде до другия квартал.

Rabin

Ko се е възпалила дедотията, бригадирското не е било насилствено като казармата. Лъгали ги, че ще ги освободи от казармата. Чичо ми бил бригадир на Хаинбоаз, лично помня как разправя, кви боклуци са комунделите. Хем ги завлекли с количката и камъняка, хем казарма после, трудови войски баш. Имали изградени навици. Като вица за златната акула.

Бил съм на бригада, да. Турбо мизерия, нищо общо де ви залъгват маките ви пр... Женски и мъжки лагер отделени с бодлива тел, вечерен час, не ни пущаха до селото, да си купя сапун. Лагерен огън не съм виждал през живота си, като добитък ни опрягаха. Принудителен труд, за цяла седмица платата беше нещо като 20 лева днешни пари. Нямаше откачане. Консерви за износ правим, да има валута за другарите, да играят на казино в Монте Карло.

Боклуците тука дето виете по соца не сте видели хубавините му. Живее с макя си, искал казарма! Армията изпитва недокомплект, дори в курсантските училища половината места са незаети. Иска соц, много иска бе, ама седи до фустата на макя си. Не смее да отиде до другия квартал.

Рабинка, велик си !

https://glasove.com/novini/bavarskata-alternativa-za-germaniya-iska-nezabavno-ekspulsirane-na-vsichki-ukrainski-bezhantsi

Rabin

https://glasove.com/novini/bavarskata-alternativa-za-germaniya-iska-nezabavno-ekspulsirane-na-vsichki-ukrainski-bezhantsi

лол, крайно десни, крайно леви, всички играят с еврея.

пушечното месо тъкмо е на свършване и айде бек ту дъ юкрейн ту дай фор дъ джю