Страхотен личен разказ на покойния д-р Милчо Касъров за чудото да се сдобиеш с кола по времето на соц-а! Как се чака ред с години, какви преживелици е да я получиш, какви проблеми ти създава...Вечна му памет на автора, много добър писател беше!
"КОЛАТА
Един ден срещам комшията Куката отвън и той ме пита: „Какво става, намери ли ред за кола да купиш?” Прочетох нещо в погледа му, което ме постави нащрек, затова отвърнах: „Абе, има двама-трима, ама искат много пари.” „Колко?” „Петстотин” „Че петстотин много ли са бе, хората по хиляда ги продават”. „Ами, продават те… Наскоро ми казаха, че по селата вървели по триста, че и по-малко. Трябва да се разтърся тези дни по селата…”
Куката помълча малко, после измънка: „Защото аз реших да продам моя ред…” Сърцето ми трепна и щеше да изхвръкне, но само подметнах небрежно: „Твоя работа. Колко ще му искаш?” „Петстотин, не по-малко” – рече той с надежда. „Петстотин едва ли ще му вземеш, но ще попитам тук-там. За Шкода излязъл ли е редът ти?” „За всичко е излязъл – и за Шкода и за Москвич.” „Ще ти се обадя тия дни” – обещах му. „Защото аз бързам – трябват ми пари до една седмица” – издаде се той. Лош търговец е Куката. Никога не казвай, че си на зор! Ура! Намерих си ред! Влязох лениво вкъщи, но само до вратата. Като я затворих зад гърба си, хукнах с все сила и на един скок взех стъпалата, нищо че гърбът ме позаболя. Ваня ме посрещна ужасена, но като видя щастливата ми физиономия се успокои.
Решихме да купим реда от Куката. Седнах и писах на татко. Ще се опитам, писах му, да понамаля малко цената под 500 лева, но едва ли ще успея защото досега, където съм намерил искат най-малко 700-800.
Той ми се обади по телефона: вземай го, ако си решил, каза, защото в Бургас редовете под 1000 лева напоследък не падат. Това е хубава цена.
Отидох до Спестовна каса, изтеглих 500 лева от влога си и се удивих колко малко изглеждат – никога не бях държал 500 лева в ръката си. Триста напоследък – да, от заплатата ми, но 500!… Едва изтраях да се върне Куката от работа. Знаех, че си идва някъде към 5. Дано не закъснее, че аз от 7 съм пак дежурен. Връща се той и аз го пресрещам уж случайно до вратата му. „Какво става бе, Кука, продаде ли реда си?” – питам го нехайно а той отговаря: „Че кога бе, аз ти казах днес на обяд, а ти искаш за няколко часа…” „Защото, ако не си го продал, рекох да ти направя един хаир – аз ще го купя.” „Ти нали щеше да ходиш по селата?” „Абе нямам време, много работя напоследък, пък и какво ще се разправям с разни селски тарикати – с тебе поне се познаваме, знам, че няма да ме излъжеш.” „Тебе да излъжа? Никога! – отсече Куката. – Чакай да се преоблека цивилно и ще дойда да се разберем.”
Влязох вътре, извадих шише ракия, макар да не я обичах много тогава, но знаех, че Куката си пийва и зачаках. Стори ми се, че се забави векове. И ето, идва той, сядаме на масата, чукваме си чашките, гаврътваме ги – той наведнъж, аз на няколко пъти. Вади от мазния си портфейл щателно сгънато на четири малко, протрито листче и ми го подава – и аз имах такова, само че с много по-голям номер. Това е издадено от Старозагорския клон на „Мототехника” и номерът му е безсрамно малък – някъде към 30 000. Гледам го като хипнотизиран и се чудя, как може в един такъв малък номер да се крие щастието и радостта на хората. И това число, само защото е малко, струва толкова скъпо – от 500 до 1000 лева!
„Кука, няма ли да намалиш малко, бе? Множко са за мен 500 лева” – правя последен опит аз. „Множко – за душманите! Добре, ще поема после разноските по прехвърлянето на моя дял” Все пак беше нещо, защото това прехвърляне струваше към 40-50 лева.
Каква бе всъщност юридическата технология за продажбата на един ред? Продажби на ред всъщност не се разрешаваха. Това бяха нетрудови доходи. Никой нямаше право да забогатява по такъв лесен начин. Редът за кола беше личен – само вписаното в удостоверението лице имаше право да купи колата. Законът обаче не му забраняваше това лице в последния момент да привлече съдружник, с когото заедно щяха да купят колата. Неговият дял се оформяше някъде към 20 %, та и таксата да бъде по-малка. После с пълномощно той предоставя правото на купилия реда да кара без ограничение колата. След известно време (поне няколко месеца, за кумова срама, колкото да не рекат в съда, че работата е нагласена, а те отлично знаеха, че е така) собственикът на реда "продаваше" възмездно своя дял на съдружника си. Тук именно бе рискът, защото той, ако е мошеник, може да започне да те изнудва и да ти иска още пари, преди да го прехвърли. Познавах хора, които оформяха това едва когато решаха да продадат колата. (И аз сторих същото, но по съвсем други причини).
И като се уверих в истинността на документа, а в честността на Куката не се съмнявах (познавах го добре, Ваня – още по-добре, а баджанакът Вълко знаеше и кътните му зъби), извадих 500 лева и му ги подадох. Той ги преброи бегло, потърка ги в брадата си, и ги прибра.
Сипа си още една ракия и взе да ми се оплаква от пустата му язва, която, щом глътнел една-два чашки и започвала да го гризе… Затова слагал по малко мастика вътре. Е, мастика нямах. Тогава той стана да си върви, като се уточнихме, щом събера парите да му се обадя да идем да вземем колата, но за Шкода трябвало да следим, защото идвали по малко и бързо свършвали. Той имал човек в Стара Загора и щял да му се обади да проверява. „Една да дойде – наша е!” – увери ме на раздяла Куката. Харен човек!…
И така, проблемът беше вече само в парите. Не смеех да притискам повече Ваня за още икономии, за да не стигнат нещата както в анонимното писъмце – кой ли мръсник го беше написал, та да тормози горките ми родители? Това май е била целта му – иначе щеше да пише на мене.
Вие как смятате, кой ще да е този мерзавец?
Към началото на юни вече имах парите – три хиляди лева. След като купих реда, бях изтеглил вноската и с нея ставаха 4500. Шкодата струваше 4600. Москвичът, ако е без радио – 4550. За радиото – още 150 лева. Че много скъпо радио, бе! Ще ми трябват обаче стотина лева за пътен данък – ако е преди края на юни е в пълен размер – шейсет лева, регистрация, номера от КАТ още нещо и ето ти още 200 лева отгоре. Обадих се на татко и той прати своите 300. Сега вече бях спокоен. Колата можеше да бъде купена. Само трябваше да получат в склада.
Един ден, бе към средата на юни, Куката ми вика отвън твърде възбуден: „В Стара Загора в склада имало две шкоди – червени. Моят човек се обади. Да тръгваме, ако си свободен, защото някой може да ги лапне. Търча до „Спестовна каса”, тегля парите, грабвам бордерото с реда на Куката, вземам Ваня и тръгваме. На нейните хора нищо не казахме – искахме да ги изненадаме. Пък и не се знаеше дали щяхме да можем да купим колата – някой можеше да има по-малък ред от нашия. Много не ми се нравеше червеният цвят, предпочитах бял, но какво да се прави – късмет.
С какво пътувахме до Стара Загора, убий ме, не помня. С автобус ли, с влак ли? Не е било с такси, защото такситата бяха скъпи, а дотам има 60 и повече километра. Всъщност това няма значение. Пристигаме в склада и веднага виждаме двете червени шкоди – доста са прашасали по време на транспорта (сигурно са ги докарали с влак), но иначе са съвсем нови - през стъклото се вижда, че вътре черните седалки са обвити в предпазен полиетилен, а километражът им показва едноцифрено число.
По едно време забелязвам, че и на двете коли им липсва по една кръгла лайсна отпред около предния фар. Казах на Куката. „Абе, една лайсна струва пет лева – в магазина ги има. Това да е кусурът. Ще я купуваме ли?” „Тръгваме” – отвръщам и тръгваме тримата към канцеларията. Ваня остава отвън, а ние с Куката влизаме. Там вадим бордерото и човекът от склада го оглежда – номерът ви е излязъл за всичко, казва, ей там има два измити москвича – изберете си единия. „Ама ние искаме „Шкода” – обаждам се аз. „Шкоди няма.” Споглеждаме се с Куката и нещо ме стисна в гърдите – пак ли куцуз! „Как да няма, ами онези двете червените?” „Те са недоокомплектовани, правим рекламация до завода”. „Кое им е неокомплектованото? Това че им липсва лайсната на фара ли? Аз ще си купя лайсна. Вземам я така.” „Не може. Неокомплектовани коли нямаме право да продаваме. Като ни пратят от завода лайсните, ще ги поставим, ще измием колите, както е по наредбата и тогава ще ги пуснем за продажба.” „И колко време ще отнеме това?” „Може месец, може и повече…” „Вижте, ще ида до магазина да купя две лайсни. Вие ще ги монтирате и хем няма да се занимавате с рекламации, хем аз ще си купя колата, която искам. Става ли?” „Не става. Нямаме право…”
Куката ме дърпаше вече за ръката и ме измъкна навън. Ваня разбра, че става нещо недобро и тревожно тръгна към нас. „Не виждаш ли, че не иска да продаде колите? Пазят ги за свои хора. Не ти ли стана ясно?” – казва ми Куката. „Разбрах, ама не ми се иска да го възприема – как може такава наглост. Хайде де идем при директора – предложих – може той да реши въпроса.” „Как ще го реши, като именно той му е наредил – този е най-обикновен продавач и от него нищо не зависи. Дай петдесет лева и ще се увериш. Ще откаже да ги вземе, нищо че са половината от заплатата му. Пък ако ги вземе – ще си имаш Шкода.”
Прежалих петдесет лева, макар че бяха почти половината и от моята основна заплата, извадих ги от тестето, което държах дълбоко в джоба си и ги дадох на Куката. Тръгнах с него, но той ме спря – тези работи ставали само на четири очи.
Влезе той, постоя няколко минути и излезе. „Нали ти казах – подаде ми той парите – не ги взе. И сто му предложих, но не кандиса. Очите му останаха в парите, но казва че не може – така бил наредил шефът.” „И сега какво ще правим? Пита ли го поне кога ще има пак шкоди?” „През второто полугодие, за първото вече били получили количеството, но кога точно ще дойдат, никой не знаел. Може да е през юли, а може и през декември.”
Абе как ще чакам аз още половин година – измърморих под носа си и Куката веднага подхвана: „Ти защо не си вземеш един Москвич? Съвсем не са лоши – особено последния модел 408 виж ги – посочи той към рампата, където мъж и жена тъкмо разглеждаха една от току-що измитите коли.
Приближихме и ги погледахме. Парите ги имах. Тези бяха с радио, но и толкоз имах. Как така обаче изведнъж да се откажа от мечтата си и да взема кола, за която дори не бях мислил! В това време Куката продължаваше да ме навива: „И ако искаш да знаеш, москвичите са много по-подходящи за нашите пътища, имат яка ходова част – много товарят, меко возят и не харчат много”. „Десет на сто – отвърнах му. – А Шкодата – 7 литра.” „Да, ама иска по-високооктанов бензин, а на Москвича и бензин за разреждане на боя да му сипеш, пак ще върви.” “Абе ти какво така взе да ме навиваш, нали беше върл шкодист? “ „Аз пак съм си, но като помисля, за тебе Москвич ще е по-подходящ – нали често ще пътувате до Бургас, багажи, едно друго…”
Погледнах към Ваня. Тя слушаше разговора ни мълчаливо. „Какво ще кажеш?” – попитах я колебливо. Тя повдигна рамене: „Не знам – каквото решиш ти, аз не разбирам нищо от коли. Но ако решиш за Москвич, нямам нищо против – не са лоши коли.”
Това реши въпроса. Ваня не може и да си представи дори колко много неща в съвместния ни живот, та до днес, са били предрешавани с нейното мнение, макар да твърди обратното.
Качихме се на рампата и огледахме и двете коли. Бяха току що измити – лъскави и чисти. Едната беше съвсем бяла с леко сивкав оттенък, като цвета, който много харесвах, а другата – пак бяла, но с бежов оттенък. Тръгнахме към бялата. (Други двама души – мъж и жена, заедно с техника към склада, оглеждаха отвътре другата – с бежовия оттенък.) Като ни видя, техникът дойде при нас. Тази кола искаме да купим, рекох му и той каза, готово, само трябва да почакате десетина минути да ѝ сменя спирачното цилиндърче на едното колело, че нещо е омаслило – изглежда изпуска.
Тъй като нямах твърде ясна представа за величината на дефекта, ми се стори важно, щом е свързано със спирачките, ето защо възразих. Не, рекох, искам колата да е в пълна изправност, затова ми дайте другата. Като чуха това, мъжът и жената веднага гракнаха, че вече си я били избрали. Какъв е номерът на реда ви, попитах, ако е по-голям от моя, аз имам право на избор преди вас. Техникът потвърди. Моят се оказа по-малък. Жената ме изгледа с ненавист и се преместиха с неохота при другата кола. Аз останах при „тяхната”. Това беше една от най-големите грешки в живота ми. По-нататък ще разберете защо.
И ето, седим тримата в колата, Куката я кара в града, защото аз отдавна не съм карал, и седя до него на предната седалка, а Ваня отзад се кипри доволна. После пуснахме и радиото и кефът стана пълен. „Много им е хубав радиоапаратът – рече Куката и наду звука докрай”. „Дай сега аз да карам” – побутнах го по ръката, той отби и спря отстрани на банкета. Бяхме излезли вече от града.
Разменихме си местата, аз потупах задния си джоб, за да се уверя, че шофьорската ми книжка е там, седнах зад волана и подкарах колата. Не бях карал от последните си студентски години, когато приятелят ми Ангел беше инструктор по авто-мото в Бургас и през свободните от курсисти часове идваше от време на време при мен или при Зафито да ни даде да покараме по половин час. Оттогава бяха минали четири години май. Бях позагубил малко тренинга си, а и чувството за габарити. Куката седеше вдясно от мене като на тръни и от време на време оправяше волана ми, защото карах много в средата на пътя. По едно време застигнахме един „Запорожец” от първия модел – една от ония руски „въшки”, които не можех да гледам. Разправят, че когато в Париж се появил един такъв, предизвикал голям интерес, защото всички смятали, че човекът сам си го е направил.
По нататъшният път до Хасково изминахме безпроблемно, като се изключи един ляв завой, който взех с твърде голяма скорост и едва не изхвръкнах от банкета, та Куката се изправи на нокти. Ваня дори не забеляза. „Слез, аз ще карам по-нататък!” – рече Куката категорично и аз не възразих, защото и без това наближавахме Хасково, а в града не ми се щеше да карам.
Паркирахме до къщата на Ваня откъм ул. „Враня”, аз свирнах с клаксона, някой погледна през прозореца и веднага се скри. Представях си радостта от изненадата за всички вкъщи.
Изненаданите се оказахме ние. Ваня влезе вътре да каже, че си имаме кола, а аз останах да я заключа. В туй време като фурия навън излетя кака Тина и ми вдигна страхотна гюрултия, как съм могъл да направя такава глупост, да ида да си купя кола, без да кажа на никого, какви били тези неща, цървули нямаме, а гайда искаме и ред още други глупости, докато крясъците ѝ стигнаха до истерия – до истинска, клинична истерия – защото думите ѝ вече не се разбираха, тя се пенеше и крещеше, сякаш бях купил не кола, а крокодил! Някой я задърпа и я вкара в къщи, откъдето още дълго време се чуваха злобните ѝ крясъци.
Малко е да се каже, че бях разочарован. Просто недоумявах. Как е възможно сестра да вдигне такава врява на сестра си, защото са си купили кола? Те като си купиха кола някой вдигна ли им гюрултия? Никой! Само че те я бяха купили след няколко години спестяване, а аз я бях взел за десет месеца! Ето това не можеше да преживее тя. Завистта. И то от сестра си. Ще ни убие нас, българите, тази завист. И злобата…
Останалите приеха новината по-спокойно. Дали смутени от инцидента с Тина, или нещо друго, но нямаше нито радостни поздравления, нито прегръдки и целувки, нито малка разходка с колата около квартала, нито задължителната от моя страна почерпка, та да върви всичко по вода. Празникът беше опорочен. Вместо радост изпитвах горчивина. Ваня беше като попарена. Не смеехме да се погледнем в очите.
Така ли си представяхме ние посрещането ни с новата придобивка?"
Да живее Русия и православните-славянски братя, дет ще ни потурчат! 