<bgdev />^free

Баце, не са всички фирми така. Просто си имал bad experience. Плюс това, с малко софтскилс може да владееш ганите малко от малко и да не ти се качват на главата. С повече софтскилс имаш още повече възможности. По едно време мислих като теб, но в крайна сметка открих, че вината си е в мен. Вече нямам проблем с ганите. Даже съм награждаван 3 пъти в 2 фирми като изключителен служител (нещо като служител на месеца). Просто се научих да им казвам не, научих се да им сетвъм експектейшънс, научих се да не им се дразня, да договарям всичко на нормален дипломатичен език и ето плот туиста - в университета ме учиха, че точно това е моя отговорност. Ако ходя и се карам със всяка Гана, в един момент може и да не остане фирма, в която да работя.

Courvoisier

Баце, не са всички фирми така. Просто си имал bad experience. ...

Аз не се карам. В последната фирма поемах задачки дето не са ми работа, просто щот ме кефи и ми е интересно. Пускам начи един сървър за наша си лична употреба, нито някой ми го е искал, абе може да потрябва, да не седи кутията безработна.

В един слънчев момент колега се сеща, че тряя си бачка от тях, беше се контузил нещо. И тоя сървър резко почна да трябва. Външна фирма ни гласи рутването към външния нет. Онез се мотат седмица да пуснат сървъра ми да се види в нета.

После иде шефът и ми дига бесен скандал на мене. Ни знам коя е фирмата, ни пароли знам, ни ме интересува.

Ето давам ти още един пример, ти ако си кво щеше да направиш? За инициатива следва порицание. Аз се скарах с шефа пред всички, дреме ми че ми цепи. Ей туй е бизнес етика по български.

Мога да те зарина с подобни примери, лично са ми се случвали. Има критична маса неграмотна паплач п о фирмите, които освен демотивация друго не правят.

Инициативата обичайно се наказва от живота.

Затуй ги пускам тия видеа горе. Момчето от първо лице разправя как с усърден труд го издигат и то като гастърбайтер.

Тука усърдният труд показва на Гана и на колегите, че си балък. Накрая отиваме на последния стейт - ставаш скатавка като всички, и 7 души вършат работата на един. Надлъгваме се един други, че сме на работа, и че получаваме някакви пари. И събираме изгнилия кошняк на Европа. Бъзикат се с нас - посетете България, колата ви е вече там!

Въйййй, лек! Гана си имала и друга библия.

Историци и психолози ще кажат, че връзката е взаимна, а пък аз вярвам, че не Сталин създаде тях (както мнозина смятат), а че те създадоха Сталин и чрез него дадоха най-съвременното име на злото — сталинизма. Ако трябва да дам една точна характеристика на Сталинчето от мое време, ще кажа: това беше мъничко, енергично, амбициозно, злобно самотно същество, за което командуването, малтретирането, заплашването и тероризирането на други човешки същества бе психопатологична необходимост. Сталинчето искаше да бъде забелязано, че съществува, искаше светът да го види, да го чуе и някак да му се поклони. И тъй като обикновено му липсваха способности да бъде добър земеделец, шивач, стругар, артист, тъй като му липсваха способности да бъде обикновен трудещ се човек, у него се бяха напластили завист и омраза към всички, които притежаваха тези способности, към добрия, човечен, хармоничен свят на толерантността и любовта, в който нямаше място за бесове.

https://chitanka.info/text/2898/3#textstart

https://youtu.be/mjwGT2P7Kv8?t=451

Киро Брейка обяснява за Корпоративния живот.

Административен апарат Гани.

Пак в тия дни научих и друго неписано правило. „Не е важно дали си свършил работа, важното е да я отчетеш!“ Това правило водеше до всевъзможни производствени тарикатщини, в които главното беше да се отчита работа, която всъщност не бе извършена. С цел да се отчете голямо преизпълнение на плана, предварително се планираше производство, значително под капацитета на предприятието. Тъкмо с цел да се сложи край на това хитруване отчетническият апарат на предприятията се разду до невероятна степен. При малко по-малко производство от нашето частният собственик Искович-Леви бе имал един-единствен човек за счетоводител, касиер, отчетник. А нашият счетоводен отдел само броеше 24 души. Целият непроизводителен апарат на Искович-Леви е бил от 7 души, включително пазачите. Нашият беше над 70 души. Национализираната индустрия представляваше джунгла от бюрокрация, в която на гърба на един произвеждащ работник лежаха дузина непроизводителни граждани, които под една или друга форма контролираха работата му. Но нашата бюрокрация не означаваше организация, а точно обратното — пълна дезорганизация от хора, които не смееха и не желаеха да поемат и най-малката отговорност. За най-смешната дреболия се пишеха изчерпателни писма, водеха се цели кореспонденции, както се казва, за едно кило пирони. Най-неприятните ми спомени са от безкрайните заседания. Ние заседавахме непрекъснато и за всичко, без всъщност да решим каквото и да е. Тези заседания отлъчваха от производството началници и главни майстори, така че там работата вървеше през куп за грош. Целият смисъл на заседанията беше кому да се прехвърли отговорността, от която всеки бягаше като дявол от тамян. Имах един колега инженер, когото винаги ще помня с дебелата книга, която непрестанно носеше под мишница. Когато нещо му беше наредено, той го записваше старателно в книгата, след което я поднасяше на съответното началство — „Подпиши сега, че ти си ми наредил“, след което отиваше при съответния работник, предаваше му нареждането и отново му поднасяше книгата — „Подпиши сега, че съм ти наредил.“ Сега може да изглежда смешно, но в ония времена беше необходимо човек да се пази, защото, след като разните опозиционни врагове се свършиха, поде се кампания срещу стопанския враг, срещу стопанския саботаж.

По модерно му дедлайн.

Работническите дейци навремето съвсем правилно смятаха, че гоненето на норми с цел да се увеличи заплащането увлича работника и води до нечестно прекомерно изтощаване на силите му и оттам до съсипване на здравето му. Този закон се смяташе дори от комунистите преди войната за голяма придобивка на българските работници. Но когато те поеха властта, това не им попречи да въведат точно обратното, съветската антиработническа и античовешка практика на нормирания труд. Към всички предприятия бяха създадени отдели „Норми“ и съответно се появиха специалисти-нормировчици, за да осъществят най-невижданата работническа експлоатация. За да се застави работникът да гони нормите, първоначалната му надница беше крайно мизерна. Така че, ще, не ще, той трябваше да се стреми да изпълни нормата си и да търси преизпълнение, което щеше да му донесе малко повече пари. Но нормата не беше нещо постоянно. Всяко преизпълнение на тази норма над 10 на сто беше сигнал за незабавното й увеличение. По този начин в течение на времето физически по-силните и по-сръчни работници се превръщаха в убийци на по-слабите и несръчни работници, защото в своя стремеж да спечелят малко повече пари те установяваха норми, които другите никога не можеха дори и насън да догонят, следователно биваха обречени на мизерия. Впоследствие мнозина ръководители на предприятия по своя инициатива, за да ликвидират тази жестока несправедливост, формираха бригади, съставени от различни категории работници, като преизпълнението се отчиташе общо за всички. В много случаи, където нормировчикът беше човечен (както в нашето предприятие), се правеха системи от трикове, за да се заплати на рекордьорите, без те да повдигат нормите на невъзможно високо ниво. Трябва да кажа, че нашето техническо ръководство, инженерският състав изпитваха най-голямо съчувствие към отделните работници и се стараеха да им помагат с всевъзможни хитрости при определянето на нормите, при прекатегоризирането на самите работници и особено при пускането на ново производство. Но държавната политика на тотална експлоатация на работническия труд си оставаше неизменна. Или както един от нашите заместник-министри веднъж се изрази: „Пусни му нормата да го удря по петите, па да видиш няма ли да бяга!“

Мийтинг петък след работа. Ретроспекция.

Киро беше особено строг и непримирим с работниците. Беше епохата на почти всекидневни събрания. Работниците биваха задължавани да остават след работно време. Но тъй като повечето от жените бяха майки, имаха деца, които трябваше да се приберат от училище, имаха своите домакински грижи, те се опитваха набързо да се измъкнат. Но на входа стоеше, решен на всичко, Киро. Чувах пискливия му глас да се извисява с ярост:

„Я ти казвам! Нема да те пущим да си одиш дома! Че идеш на събрание пръво!“

„Абе, Киро — викаха жените, — децата са гладни, чакат.“

„И я съм гладен, ама стоим!“ — отвръщаше Киро.

Жените ругаеха и кълнеха, но той като зло овчарско куче ги връщаше и натикваше в големия салон на стола, където обикновено ставаха събранията.

„Нечете да идете на събрание! — крещеше Киро. — А сакате да ядете! Не може! Я ви казвам, не може! А кога ви кажем не може, значи не може!“

С малката разлика, че Гана се меси в каквото не разбира.

И беше твърде странно, когато внезапно над главата на един специалист се озоваваше някакво полуграмотно същество, което едва можеше да се подписва и важно клатеше глава за всичко, което му се казваше, без да разбира нито дума. Спомням си един от малцината по-честни директори, които имах. Той беше нисичък, много грозен физически човек, но с някаква природна добрина. Той извика нас, инженерите, при пристигането си и каза горе-долу следното:

„Да ви кажа право, аз не знам за какво съм тук. Нямам никаква представа за това какво работите, как го работите и въобще какво представлява всичко това. Но понеже са ме пратили тука, трябва да седя. И аз викам да не си мешаме енориите. Аз ще съм директор, а пък вие ще си ръководите работата, както знаете, както умеете и не ме питайте, защото нищо не мога да ви кажа!“

Вместо оценката на труда, положен от работниците, да се извършва въз основа на неговото истинско качество, въз основа на това, което според Кодекса на труда работникът „знае и може“, това се правеше по линия на най-невъзможни и понякога абсурдни внушения. Ние повишавахме разряда на някого си само защото бил човек на района, ние давахме награди на хора, към които бяхме разположени. Пази Боже някой да разкритикува ръководството. Колкото и добър работник да беше, колкото и да се стараеше, никога нямаше да бъде повишен.

Гана каза!

Достоевски в своите „Записки от мъртвия дом“ разказва за различни наказания, налагани от директора на сибирската каторга, някакъв майор изверг, който имал налудни идеи и наричал себе си „Цар и Бог“. Каторжниците били в състояние да понасят и най-трудните изпитания, но онова, което бе ги смазало напълно, било чувството за безсмислица. Ако, пише Достоевски, ни наредеха да наливаме вода в каца без дъно.

Rabin

Courvoisier

Баце, не са всички фирми така. Просто си имал bad experience. ...

Аз не се карам. В последната фирма поемах задачки дето не са ми работа, просто щот ме кефи и ми е интересно. Пускам начи един сървър за наша си лична употреба, нито някой ми го е искал, абе може да потрябва, да не седи кутията безработна.

В един слънчев момент колега се сеща, че тряя си бачка от тях, беше се контузил нещо. И тоя сървър резко почна да трябва. Външна фирма ни гласи рутването към външния нет. Онез се мотат седмица да пуснат сървъра ми да се види в нета.

После иде шефът и ми дига бесен скандал на мене. Ни знам коя е фирмата, ни пароли знам, ни ме интересува.

Ето давам ти още един пример, ти ако си кво щеше да направиш? За инициатива следва порицание. Аз се скарах с шефа пред всички, дреме ми че ми цепи. Ей туй е бизнес етика по български.

Мога да те зарина с подобни примери, лично са ми се случвали. Има критична маса неграмотна паплач п о фирмите, които освен демотивация друго не правят.

Как не съм го видял тва. Никога не се прави така освен ако не искаш да ти го нахендрят тва. Никога. Ако ти е толко интересно давай акъл ма не го own-вай. Абее уж от толко корпоративен гърч как па не го научи ве.

gat3way

Как не съм го видял тва. Никога не се прави така освен ако не искаш да ти го нахендрят тва. Никога. Ако ти е толко интересно давай акъл ма не го own-вай. Абее уж от толко корпоративен гърч как па не го научи ве.

Всичко е криво баце, туй е 1% от мизерията. Тия тъпни са ежедневие. В индустрията веднъж набарах бес пари един хардуер, останал от други проекти. Автоматизирах си с него работата, някви особено дълги тестове правихме, и мерим с мултимера и осцилоскопа кат малоумни, дни наред.

Начи всичко точно, автоматизирам се аз, въртя синджира и го гледам отстрани как бачка. И Гана научава. Както се досещаш - бесен скандал, хем се разбрах с прекия ми началник и колко да съм инвестирал (изгубил според Гана) като време - 2 следобеда максимум. Няма и толкоз. Сичко си бачка на 6, таман 6 месеца после Гана ми пили за тая работа. Верно Гана, все още незавършила студентка задочно, 2 нива нагоре по йерархията, с наднормено тегло. Поне за ебън да имаше потенциал, да не ме е толко яд.

В кмб по кормилото на Корпорациите са наскачали някви бесни маймуни, колкот' некадърни толкоз и нагли. Понеже у ВСИЧКИ фирми в които съм бачкал има зверско текучество. Който не напусне до 2 години служба и го правят шеф. И мене ми предлагаха, ама с тая сган как да бачкам?

Много ме сърбят кунките да ви кажа у коя голяма фирма туриха за CTO (технически директор) една чиновничка, вече класическа лелка на тия години, дебела разбира се. Случи се тъй да я познавам доста добре, има опит единствено в местенето на папки, с икономическо образование. Няма и един ден инженерен стаж. В момента управлява 200 инженера.

А кажи ми как да не ги пцуем, 2 живота подред.

HR

След Държавна сигурност отдел „Кадри“ беше един от най-омразните институти в страната, защото от него зависеше хлябът на хората. По принцип всички кадровици бяха хора на Държавна сигурност и между двата института съществуваше най-тясно взаимодействие. Но нашите илюзии бяха прекалени. Отдел „Кадри“ наистина бе закрит, но само за да бъде преименуван на отдел „Личен състав“. Неговата структура, начините за събиране на сведения, връзката му с Държавна сигурност, всичко това си остана, както си беше. Що се отнася до тайните досиета, този въпрос въобще не беше разискван. Нещо повече, мисля, че отделът за досиетата при ДС се разду до най-голяма степен, защото бяхме навлезли във време, когато хората малко по малко започнаха да си отварят устата и да казват това-онова, което трябваше да се запише и съхрани в приземния етаж на огромното здание на улиците „Гурко“ и „Шести септември“.

p.s. Именно HR отделът е обучен да ползва най-долните практики, да си оптимизира "човешкият" "ресурс". Понеже след като си хвърля предизвестието е ясно, че повече не мога да очаквам коректно отношение, и лайнометът почва да бачка на форсаж.

Яйчарките са ме изнудвали по приятелска линия. Ако не свърша това и това, после ще гърбят да го свърши най-добрия ми приятел който бачка там.

Всичко туй да осигурят единия процент от сумата, дето трябва на далечния митичен господар. Да си купи 26-тото колекционерско Бентли, да седи в гаража при другите.

Отделно, че тия кокошки не ми дадоха документацията, която са длъжни да изготвят. Насреща пък аз си я взех пак по приятелска линия.

Нямали са булшит генератори тогава, налагало се е да съчиняват ръчно корпоративния си шит.

За всеки млад автор от моето поколение, който в ония години, след 1957-а, навлизаше в литературата, театъра, киното или друго изкуство, обстоятелствата изискваха скоро да избере своята позиция. Позицията, която щеше да определи не само смисъла на неговото творчество, а и щеше да декларира неговото място в обществото. Мога да кажа, че едно от най-трудните неща в България е този дебют. Ненапразно! се казваше, че да станеш член на френската академия е по-лесно, отколкото да бъдеш български писател и да те приемат за член на Съюза на писателите. Ако човек беше бездарник, всичко беше много по-лесно, но за талантливите мои съвременници беше трудно. Партията беше изключително бдителна в отварянето на вратата за нови имена и тя изискваше недвусмислени гаранции. Затова никой не бива да се чуди, че всички без изключение започваха с повече или по-малко приемливи за партията творби. Същевременно човек трябва да отдаде дължимото и на психологията на младите, които идват с една-единствена цел — да успеят да си пробият път. Едва ли някой от тях се е замислял сериозно върху художествените качества на творбата си, върху собствената си философия и естетически концепции, а всичкото внимание е било работата да се приеме, да се отпечата. Съдейки по себе си, аз мога да извиня всякакви глупости и недомислия, произведени в този щурм за признаване, за право на място, за право на работа. Много често дебютните работи бяха, така да се каже, подвързвани с партийните корици на деня, което беше елементарна хитрост, за да може да се пробие. Спомням си един мой разговор с Емилиян Станев по онова време, когато беше редактор на белетристиката в „Литературен фронт“. Заекващ от неудобство, аз се опитах да се извинявам за първата си книга. И тогава Емилиян, който беше много различен от сегашния Емилиян, ми каза: „Не е зле да започнеш с такава книга! Зле е, ако свършиш с такава!“

Но не трябва да се отминава истината, че мнозина от младите влизаха в литературното поприще с една-единствена болезнено честолюбива цел — да направят на всяка цена успешна кариера. Последната не означаваше непременно книги, пиеси или филми, а твърде често главно редакторство, секретарство на съюз, постове в разни комитети и министерства или културно аташе в чужбина. Особено силна беше тази тенденция между онези, които чувствуваха, че сериозната литература е далече от тях, и приемаха партийната литература като най-доброто средство за кариера. Познавам не един и двама подобни другари, които по една случайност се бяха сетили, че чрез производство на членоразделни фрази от определен вид могат да постигнат по-лесни успехи, отколкото ако се състезават в друго поле. Така че не трябва да се забравя, че сферата на българската култура се намира под непрестанните атаки на подобни амбициозни същества, за които литературата е просто средство. Един от най-типичните случаи на огромен успех и огромни пари чрез може би най-посредствена търговска литература според мен е този на Стефан Дичев, който, след като реши, че адвокатството е загубена работа, се посвети на литературното производство, написа огромни исторически томове и спечели повече, отколкото би му дало адвокатството за следващите пет хиляди години. Той е най-добрият пример на псевдолитература, но същевременно и най-приемливият, защото поне не засягаше никого. Много по-опасни бяха другите, които, след като партията ги направеше свои сановници, се опитваха да налагат своите несъществуващи или окаяни естетически норми към произведения на талантливи автори. Тези граждани започваха по утъпкания път на техните батковци от Червенково време — заучаване на текущите партийни лозунги и безочливото им скандиране до прималяване.

Брей, комунягите поне са туряли грамотни люде да управляват чисто техническите задачи.

Ся "мостовете падат", 40 % от фирмите, в които съм бачкал вече не съществуват.

По време на студентските ми години и по-късно баща ми, твърде здравомислещ човек, с нравственост, присъща на старото поколение, настояваше неведнъж, че аз трябва да се откажа от литературните си увлечения и се посветя изцяло на инженерството. Неговият категоричен съвет произтичаше от две заключения:

Първо, че литературата в България беше станала политика, което за него беше синоним на мръсна работа.

И второ, че инженерството гарантираше по-голяма сигурност и спокойствие от писателството.

„Виждаш ли — казваше той, — властта може да назначи за писател когото си иска, дори някой неграмотен. Но не може да назначи всекиго за инженер. Иначе мостовете ще почнат да падат.“

Ей тъй на, до вчера си пиехме с едно аверче, после дори на частпром почна да имплементира Корпоративния шит. Клиентът доволен, проектът върви, сичко пито платено. Само дето се изпокарахме накрая заради пустата Корпоративна отрова... явно никой няма имунитет към нея. До вчера я пцуеше повече от мене.

Лицето на Парамуна сякаш имаше един-единствен израз — на студена присмехулност. И пресичайки вдъхновеното слово на Васил Попов, той каза със странния си, малко тенекиен глас: „Какво правите!… Мешате Джойс с коняк и играете на писатели и герои!… А цялата работа е за кокала! Чакате да ви го подхвърлят…!“

По-темпераментните на масата скочиха срещу него, но той невъзмутимо се оттегли, като при вратата с убийствена усмивка добави: „Горките… не знаят, че кокалите са малко!“

Той беше невероятно прав. Само пет години по-късно три четвърти от бунтарите около тази маса щяха да се покатерят по стълбата, щяха да изтласкат „тираните“ и „догматиците“, за да се превърнат сами в най-тиранични и на-догматични представители на режима.

Поразително е колко сходно звучи Корпоративния шит, с комунистическия такъв. https://liternet.bg/publish3/kpavlov/stihove/deklaracia.htm

Rabin

Отделно, че тия кокошки не ми дадоха документацията, която са длъжни да изготвят. Насреща пък аз си я взех пак по приятелска линия

Демек хем са те гангбангвали хем си полагал усилия, хитро :)

Бай Свир, за да ги пиша тия неща значи има причина. Изумителни прилики намирам, м/у Корпоративния шит и червената пропаганда.

Ако ми е било много хубаво ся нямаше да ги попържам, след толкова години, оттук до оня свят!

п.с. Жалко, изтървах точния линк от Gplay канала в Тубата. Начи казват, че в началото се наслаждават на игрите, романтика и удоволствие. После идва FPS (мерене на кадри в секунда), и всичкото удоволствие отива по дяволите, хардуерът пъшка овърклокнат. Животът на чиповете се съкращава.

Че и в Корпорацията същата работа, бидейки голяма машина. Идва Гана с метриките, и всяко удоволствие, изкуство и майсторлък в работата става безумна борба. Големият анонимен господар да изцеди няколко кадъра в секунда повече от вас. Цифрички на борсата.

Rabin

от вас

Че сме различни е така. Обаче не по начина по който халюцинираш, примерно тука едва ли някой са го гангбангвали гани като тебе.

Тоест ти си ебаният циврещ балък :)

Евлампи

Rabin

от вас

Че сме различни е така. Обаче не по начина по който халюцинираш, примерно тука едва ли някой са го гангбангвали гани като тебе.

Тоест ти си ебаният циврещ балък :)

Ганите съм ги поебавал чат пат, като съм намерил сгодно. В най-буквалния смисъл.

Тизе репетираш чисто гол, линк в другата тема, да не се повтарям.